Иранска заблуда и американската военна машина

Въпросът за милиони долари е: Как може Иран да обезвреди една от най-сериозните кризи в тази ера?

Иран, Иран петролна криза, Иран петрол доставки, Иран Европа, Близкия изток, САЩ Близкия изток, Връзките между САЩ и Иран, САЩ иранско ядрено споразумение, Доналд Тръмп, американски новини, световни новиниВъпреки нарастващия натиск и заплахи, от различните изявления на ирански служители няма индикации, че Техеран се готви за атака от САЩ. (Илюстрация: C R Sasikumar)

Трябва ли да преговаряме с аятоласите на Иран? Това е въпрос, който Хенри Кисинджър, бившият държавен секретар на САЩ при Ричард Никсън, постави на Бърнард Люис, британско-американски историк на Близкия изток. Със сигурност не! дойде безкомпромисният отговор на Луис. Изглежда, че цялостната позиция на администрацията на Тръмп върви в посока на общата доктрина на Луис за бъдещето на Иран и Близкия изток. Луис почина преди година, на 19 май 2018 г., но влиянието му сред американските държавници и стратези не е намаляло. Всъщност в некролога си за Люис държавният секретар Майк Помпео написа: Дължа голяма част от разбирането си за Близкия изток на неговата работа. Той също беше човек, който вярваше, както и аз, че американците трябва да бъдат по-уверени във величието на нашата страна, не по-малко.

Е, случва се така, че в съзнанието на Луис величието на Съединените щати върви ръка за ръка с радикалната балканизация на Близкия изток. Дик Чейни, 46-ият вицепрезидент на САЩ (от 2001 до 2009 г.), имаше подобна стратегическа амбиция по отношение на инвазията в Ирак. В резултат на това в Ирак загинаха около половин милион души

на причините, свързани с войната между началото на водената от САЩ инвазия през 2003 г. и средата на 2011 г.

Вдъхновени от същата линия на мислене, Помпео и Джон Болтън изглежда нямат търпение да опитат отново доктрината на Бърнард Люис. Въпреки това, както показва неотдавнашната словесна конфронтация между властите в Техеран и администрацията на Тръмп, никой не може да каже какъв би бил краят на новите американски санкции и неотдавнашната военна мярка, предприета от Пентагона в Персийския залив. Тези мерки част ли са от кампанията на Доналд Тръмп за преизбиране? Или това е усилие да се принуди Иран да преговаря за по-добро ядрено споразумение? Или е за подготовка за смяна на режима в Иран? Не е нужно човек да е в тайната на боговете, за да отговори на тези въпроси. Както се казва, когато чипсът падне, тези цивилизовани хора ще се изядат един друг.

Нека бъдем много ясни: Удряйки Иран между очите, САЩ се надяват да провокират аятоласите и Революционната гвардия (IRGC) да реагират военно. Но засега отговорът на Иран не е да атакува никакви американски интереси в региона. Всъщност в изчислена ескалация стъпка по стъпка Иран заяви, че няма да спазва някои от задълженията си по Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA). Освен това по време на посещение в Москва иранският външен министър Джавад Зариф добави, че Иран няма да напусне ядреното споразумение. Също така е съмнително, че неотдавнашната визита на Зариф в Делхи ще има някакъв ефект върху решението на САЩ да спре освобождаването от санкциите на ирански петролни клиенти като Индия или да спре американския самолетоносач Ейбрахам Линкълн да отиде в Близкия изток.

Интересното е, че изтеклите видеозаписи, излъчени по израелската телевизия, показват, че премиерът Бенямин Нетаняху се хвали, че лично е убедил президента Тръмп да се откаже от ядреното споразумение с Иран. Видеото, излъчено от израелския Kan News, показва, че Нетаняху възхвалява собствените си усилия и усилията на ръководството на Ликуд. Убедихме президента на САЩ да излезе от сделката и аз трябваше да се изправя срещу целия свят и да изляза срещу това споразумение, заяви Нетаняху. Нетаняху публикува сегмента от интервюто с коментар на иврит: Ще продължа да укрепвам Израел като нарастваща глобална сила. Изглежда, че доктрината на Луис за балканизацията на Близкия изток също се приема много сериозно в Тел Авив, особено след като знаем, че Бен Гурион, първият премиер на Израел, също имаше подобна стратегическа амбиция.

Сега въпросът за милиони долари е: Как може Иран да обезвреди една от най-сериозните кризи в тази ера?

Въпреки нарастващия натиск и заплахи, от различните изявления на ирански служители няма индикации, че Техеран се готви за американска атака. Техеран все още възлага надеждите си за поражението на Тръмп на президентските избори в САЩ през 2020 г. Друго опасно погрешно схващане сред лидерите на ислямския режим е, че в случай на война със САЩ иранците ще бъдат поцинковани по същия начин, както през 1980 г. срещу Саддам Хюсеин. Въпреки това, за по-младото поколение иранци - 70% от населението на възраст под 35 години - които са разочаровани от ислямистката идеология и са пострадали от брутална осемгодишна война с Ирак и вътрешни вълнения през 1999, 2009 и 2017 г. , войната срещу САЩ не е непременно желана цел.

Работните места, социалните свободи и по-добрите икономически възможности са едно, но умирането за революционните принципи от 1979 г. е друго. Техеран също възлага надеждите си на своите прокси в региона. Със сигурност ливанската Хизбула ще предприеме военен ход срещу Израел и американските интереси в региона, но без съмнение, те също ще трябва да платят висока цена, макар и нищо в сравнение с това, което Иран би платил в случай на атака от Америка. Това обаче би било в противоречие с всякакви очаквания, че страна в Западна Азия или региона на Близкия изток и Северна Африка ще помогне на Иран. За съжаление, заблудата на ислямския режим е, че може да причини достатъчно вреда на американците и техните съюзници, така че те да бъдат принудени да прекратят войната.

Няма съмнение, че Иран няма да се възстанови лесно от щетите, нанесени от евентуална американска атака. Дори Иран да не претърпи опустошителна гражданска война и етнически разриви като Ирак след Саддам, съдбите на десетки милиони иранци, включително ирано-американските граждани, които прекарват време в затвора Евин, са заложени. Да се ​​надяваме, че Помпео и Болтън няма да последват съветите, които Бърнард Люис даде на Хенри Кисинджър.

Писателят е професор и заместник-декан на Джиндал Глобал Университет